22:14. В едно от онези новоотворени, неоново осветени места в София, където въздухът мирише на изкуствена орхидея и прегряла техника, няма нито един човек, който да гледа какво става пред него. Всички са забили погледи в екраните си, пренареждайки малки, светещи парченца реалност, за да изглеждат по-живи, отколкото са. Наоколо бръмчи ритмичен, безсмислен бас – не за танци, а за да запълва тишината между кликовете.
Има една широко разпространена лъжа: че в ерата на преживяванията сме се освободили от вещите и се фокусираме върху моментите. Че купуваме „емоции“, а не „продукти“. Това е пълна глупост. Ние плащаме за правото да докажем на непознати в интернет, че сме били някъде, че сме се забавлявали и че сме част от нещо „ексклузивно“.
Плащаме такса за производство на съдържание. Тези „мултисензорни вечеринки“ и „сензорни изложби“ не са създадени, за да ни накарат да почувстваме нещо истинско. Те са декори за снимки. Архитектите им не мислят за това как ще се движат хората, а къде да сложат светлината, за да не хвърля сянка върху лицето, което се опитва да направи перфектното селфи. Това е индустрия, която не продава радост, а инструменти за имитация на радост.
Виждам една жена на десетина метра от мен. Облечена е в нещо, което уж е „естествено“, но е толкова прецизно подбрано, че изглежда като театрален костюм. Пред нея приятелката ѝ държи телефона с концентрацията на хирург. Жената се смее – не от шега, а от напрегнато разтягане на лицевите мускули, точно когато камерата е готова да улови „спонтанния“ момент. Щом светлината угасне, лицето ѝ веднага се отпуска. Смехът изчезва, остава само умората от поддържането на маската. Тя не е там за музиката или светлините. Тя е там, за да запълни една дупка в профила си.
Логиката е брутално проста и печеливша. Емоцията е мимолетна, кадърът е вечен. Затова доставчиците на „щастие“ се превърнаха в доставчици на визуален материал. Те създават сценарии, които са лесни за алгоритъма. Знаят, че ако направят една стена достатъчно розова или една инсталация достатъчно странна, хората сами ще направят рекламата им. Ние плащаме билета, за да работим безплатно като промоутъри на тяхната илюзия.
Това е икономика на завистта. Всичко е направено така, че да провокира у наблюдателя чувство за пропуснато. Когато видиш снимката на „уникалния“ момент, не мислиш дали човекът е бил щастлив. Мислиш защо ти не си там. И веднага започваш да търсиш следващото събитие, следващия билет, следващата „еуфория“, която да купиш.
Когато се прибереш и разгледаш снимките си, няма да си спомняш самото събитие. Ще имаш само поредица от добре оформени пиксели. Истината е проста: колкото повече плащаме за тези изкуствени емоции, толкова по-бедни стават истинските ни преживявания.
Сметката е платена. Телефонът е прибран. В залата остава само празната светлина и шумът на климатика.
