Гледам мъж в едно квартално кафене. Сякаш е застинал над лаптопа си, като хирург преди операция. Прелиства сайтове за строителни материали, сравнява, въздъхва, връща се пак. Търси най-изгодната оферта за ремонт на покрива си. Само че докато той брои стотинки, водата си върши своето. Истинската цена на чакането не е разликата между керемидите, а дървото, което гние, мухълът, който се разраства, и парите, които трябва да отделиш от друго, за да спреш бедствието.
Понякога ми напомня на клиенти, които идват при мен с болки, станали хронични. Чакали са „да мине от само себе си“. Сякаш тялото е банка, която може да замрази лихвите. Не. То е стара кола – пренебрегнеш ли пукането на двигателя, ще трябва да сменяш целия блок. И това ще боли.
Често бъркаме предпазливостта с мъдрост. А всъщност дългото мислене просто оставя проблема да се влошава. Има една невидима такса за всяко „утре“ – стресът от нерешената работа. Той е като бавно изтичане в мазето – не го виждаш веднага, но основите се разклащат. Виждам го в погледа на този човек – затворения лаптоп, без нито една поръчка. Върна се към новините, сякаш те ще намалят цената на ремонта. Остави се да живее в илюзията, че е спестил време и усилия, но всъщност е отложил неизбежното. Сметката винаги идва. И то с лихви.
Свикнал съм да казвам на хората – тялото не прощава отлагането. Душата също. И ремонтът не става по-евтин, ако чакаш.
