В нещо като паразитни са се превърнали някои фрази. Такива са „тая държава“ (което отказвам да коментирам в блога си), „много лошо време“ (хората все се оплакват, когато няма какво да кажат) и „искам да замина на самотен остров“. Последното е израз на това, че всикчо ти е дошло до гуша. Mакар че в последния израз се върти един скрит копнеж.
Боже, ама само си представете самотния остров!!! Аз мога да го видя дори. Ей го там с бели плажове, лазурно, прозрачно море – чисто и красиво. Мога да помириша неподправения аромат на морска вода, не премесен с градски дим или миризми от крайплажни капанчета. Чувам тишината… А вие чува ли ли сте морската тишина? Тя се състои от шума на вълните, вятъра и крясъка на птиците. Виждам сенките на дърветата покрай плажната ивица. Представям си някъде там къщичка насред дърветата. Моята би била дървена с отворени дървени капаци и сръчно прикрепени стъпала към стволовете на дърветата. Обкръжена е с лека мрежа, която да ме пази от комарите нощно време. Общувам си само с малки животинки и си прекарвам супер откъснат от интернет, рекламите по телевизията, нахалните роднини и хора, които все недоволстват, че нямам време да се видим.
От друга страна обаче… колко време ще ми е приятно да остана на това място? А на вас? Първата седмица ще е вълнуващо. След това ще изчерпам желанието си да си ловя храната и да си стривам сухи листа за подпалки. Добре, ще си отспя за цяла година напред, ще се нарадвам на чистото море и чистия пясък и какво? След около месец ще ми залипсват приятелите, след тях и досадните роднини. И след като съм направил всичко, което може да се направи – като това да си построя къщичка, да си направя градинка, да си ловя, да изследвам, да плувам, да градя пясъчни замъци, да тичам, тренирам и заяквам, хващам здравословен тен и така нататък и така нататък – всикчо, което можете да се сетите като занимания… престоят ще ми омръзне. Ще съм ужасно отегчен и ще ми стане скучно.
Ще се замисля, че самотата всъщност не е толкова хубаво нещо, а островът е по-прекрасен, когато е споделен. Ще осъзная, че всъщност може би е по-добре да съм там, където нещата се случват, а не там, където нищо никога не се случва. Дори в този момент смятам, че бих желал да наблюдавам как се гради историята, отколкото да съм в периферията и да оставя времето да се измерва само с изгревите и залезите. Колкото и романтични да са те, пасивното съзерцаване ми се струва по-лошо, отколкото това да съм активна част от света и макар и малка прашинка от човечеството, да се опитам да повлияя на нещо… някъде там.
А ти кое избираш – живот на самотен остров или в големия и шумен град?
